|
Историята на Ерика Вилкен
Полицейските доклади съдържат няколко разказа на очевидци, които са преживели огнената буря. Госпожа Ерика Вилкен и нейния съпруг, заедно с много други, се подслонили в обществени тоалетни построени под близкото шосе при Гревенвег. Господин Вилкен стоял на тоалетната чиния, мокрейки дрехи в резервоара отгоре, за да могат другите хора да се намокрят в жестоката жега.
"Но най-лошото предстоеше. За наше нещастие, голяма фосфорна бомба падна точно пред тоалетните. Хората, които стояха най-близо до вратата бяха обхваната от неописуема паника. Вътрешните врати бяха откъснати и ги използваха като щит пред бомбата. След няколко минути тези врати също горяха ярко. Разиграха се ужасни сцени, когато всички виждахме сигурната смърт пред себе си, а единствения път навън представляваше море от огън. Бяхме хванати като плъхове в капан. Вратите бяха повалени от крещящите хора и още повече дим и горещина нахлуха вътре. Междувременно водата в резервоара се изчерпа. Съпругът ми беше напълно изтощен и ние легнахме на земята. Другите хора също седнаха; някои се свлякоха на земята и не се събудиха вече. Трима войници се самоубиха. Молех съпруга си да отблъскваме пламъците с нашето одеяло, но той вече не беше в състояние. Така че се заех аз. Косата ми започна да се подпалва, а съпруга ми я гасеше. Сега какво? Сърцата ни биеха силно, лицата ни започнаха да се подуват и бяхме близо до загуба на съзнание. Може би след още пет или осем минути и ние щяхме да сме свършени. При моя въпрос „Вили, това ли е края?” съпруга ми реши да рискува всичко и да се опита да излезе навън. Аз взех одеялото и малкия куфар. Бързо, но внимателно, за да не се препъваме в труповете стигнахме вратата. Едно! Две! Три! Бяхме минали през стената от огън. Успяхме. И двамата без изгаряния; само обувките ни бяха опърлени. Но и последната сила и смелост ни напуснаха. Легнахме на земята на брега на канала. Хората плуващи в него продължаваха да мокрят одеялото ни вместо нас...”
|