|
Историята на Ангела - Разрушението на Дрезден
13-ти февруари 1945-та. Аз бях на осем години и половина. Училището беше затворено. Ресторанти, гари бяха претъпкани с ранени и бежанци. Този четвъртък беше празник. Но ние нямахме почти никаква храна, а много бежанци прииждаха в Дрезден, бягайки от бързо напредващата руска армия и изоставяйки всичко след себе си. Търсиха безопасно място, докато войната свърши. Каква грешка!
Беше към 9:30 вечерта, малкия ми брат и аз бяхме в спалнята, където бяхме спуснали тъмнозелени пердета, за да не може светлината да се вижда отвън. Забелязах, че навън е много светло. Толкова светло, че човек можеше да чете вестник без затруднение... Изведнъж блокът започна да се тресе, бомби падаха навсякъде около нас и ние, както ни бяха учили, облякохме бързо спортните костюми, грабнахме раниците (които майка ми беше направила за нас децата, в случай че трябваше да бягаме от руската армия) и отидохме в мазето, заедно с всички останали от блока. Бомби падаха навсякъде около нас, къщата се тресеше и се люлееше. Това трая около половин час. Когато излязохме от мазето майка ми трябваше, като началник на групата за подпомагане на пострадалите от бомбардировки, да отиде да помогне на тези, чиито къщи горяха. Нашата още стоеше, но всички прозорци бяха избити, а нашите пердета от втория етаж висяха на ленти чак до улицата. Почти всички блокове в нашия квартал бяха напълно погълнати от пламъците. Внезапно чух вой на сирена някъде на запад от нас. Майка ми се върна и ние всички отидохме обратно в мазето. Сега искахме да се измъкнем от там и затова майка ми взе одеяла и кърпи, намокри ги в една вана, която беше там точно с тази цел, ние ги увихме около телата и главите си, за да се пазим от пламъците и тръгнахме към нашето училище. Никога няма да забравя тази гледка, всяка сграда приличаше на горяща купчина въглища. Видяхме огнената буря точно пред нас и не можехме да продължим. Прекарахме този втори рейд в училището обградени от много ранени войници. На другата сутрин майка ми и един съсед се върнаха при нашата къща, а тя беше напълно срутена. Майка ми остави бележка върху развалините, както направиха и много други хора, в случай че някой ни търси само да знае, че сме живи. Не знаехме къде ще отидем оттук нататък, освен за момента, че ще се върнем в училището. Стотици, хиляди хора бягаха от горящия град да търсят безопасност и главния път, който водеше извън града беше близо до нас. Присъединихме се към тях, надявайки се, че премеждията ни са свършили. Е, не бяха... Беше малко преди обяд, когато тръгнахме по пътя водещ източно от Дрезден. Той беше един от малкото проходими пътища, по които можеше да се напусне града. Беше изпълнен с хора по пижами, спортни екипи, някои гледаха сякаш ходеха на сън. Вървяхме по дългия селски път с тополи покрай него, когато внезапно чухме, че се приближават самолети. Предишните два рейда напълно бяха унищожили града и бяха убили десетки хиляди- какво беше останало за бомбардиране? Но това беше третия рейд и този път беше от ниско летящи изтребители, които разстрелваха гражданите опитващи се да напуснат горящия град. Всички бягаха и скачаха в крайпътните канавки. Тогава за пръв път видях американското знаме. Беше отстрани на един самолет. Спъвах се в много трупове, докато достигнах до една сграда в полето, от другата страна на пътя. Там имаше хиляди хора (поне от моята детска гледна точка) и в хаоса изгубихме тригодишния ми брат. Около половин час по-късно видях неговата червена шапка с пискюл в група хора, грабнах го и ние отново бяхме всички заедно. Вървяхме към неизвестността. Където и да е. Само по-далече от този ад на земята.
|