Цели и резултати

“Ако решим да използваме бомбардирането в големи мащаби и с решителност ние можем не само да спасим живота на милиони, но и да съкратим войната може би с години.”- Лорд Тренчард.

Тази идея, залегнала в основата на общата концепция на зоновото бомбардиране, се превръща във водещ принцип на британската военна стратегия по време на ВСВ. Верността на тази концепция е повече от съмнителна, но когато Уинстън Чърчил приема премиерския пост на 10-ти май 1940-та, той има съвсем други грижи:

„Трябва да накараме врага да гори и да кърви по всички възможни начини”- Уинстън Чърчил.

Спасяването на човешки живот и съкращаването на войната не са аргументи, които могат да впечатлят британския премиер. Всъщност самият той е принципен противник на тази практика още от времето на Първата Световна Война:

„Неправдоподобно е, че тероризирането на цивилното население чрез въздушни атаки ще принуди правителството на дадена страна да се предаде. Въздушните офанзиви следователно трябва да бъдат насочени към военни и комуникационни центрове”- Чърчил 1917-та.

Тези пророчески думи обаче остават без всякакви последствия. Самият Чърчил се отказва от тях заради идеята “да накара врага да гори и да кърви по всички възможни начини.” Вярата на британският премиер във възможностите на авиацията е разклатена още веднъж след доклада на Бът:

“Много е спорно дали бомбардировките сами по себе си ще бъдат решаващ фактор в настоящата война. Напротив, всичко което научихме от началото на войната показва че техния ефект, физически и морален, е силно преувеличен...”- Уинстън Чърчил в писмо до Чарлс Портал, 27-ми септември, 1941-ва

Но поради липсата на други средства за продължаване на войната, Чърчил дава пълното си доверие на КВВС.

Към началото на 1942-ра доктрината на “моралното” бомбардиране придобива завършен вид.

“Да се фокусират атаките срещу морала на вражеското цивилно население и в частност срещу индустриалните работници”

Ето една визуална илюстрация на британския план:

Ефект на стратегическото бомбардиране.

Върху германския морал, съпротива и контрамерки.

Убити, Ранени, Евакуирани, Лишени от удобства, Разрушени домове

Тези пет ефекта са показани като бомби, падащи върху структура, наречена Воля за съпротива. Тя се състои от Вяра в победата, Вяра в нацистите, Увереност в лидерите, Народно единство, Действителна съпротива.

Нацистките контрамерки включват Пропаганда, Противовъздушна защита, Помощ и евакуация, Полицейски контрол и терор.

Цивилните граждани на Германия се превръщат в единствена цел на КВВС. Военните и индустриални обекти са напълно забравени. Ефективността на Бомбардировъчната офанзива започва да се измерва със степента на понижение на цивилния морал. И понеже този аспект не се поддава на точна оценка, всякакви лъжи и спекулации заменят акуратните отчети, които би трябвало да стоят в основата на всяка военна операция. Ето един типичен доклад по темата, 2-ри април 1944. (Catalogue ref: AIR 40/1494)

СЪЮЗНИЧЕСКИТЕ ВЪЗДУШНИ АТАКИ И ГЕРМАНСКИЯ МОРАЛ

Този документ дава оценка на ефекта на съюзническите въздушни атаки върху германския морал за периода от 1-ви ноември 1943-та до 1-ви март 1944-та.

2. Отличителна черта на този период е серията от 15 тежки атаки срещу Берлин, чиито резултат е унищожението на германската столица сравнимо с това на по-малки градове в западна Германия в по-ранни периоди...

13. Ние заключаваме, че по време на периода:

(i) Въздушните атаки снижиха германския морал до безпрецедентно ниско ниво, и създаде доминиращо чувство на страх в една страна обикновено апатична, което силно навреди на способността на Германия да воюва и причини на германските власти огромни грижи.

Докладът е съставен изцяло от празни приказки и откровени лъжи, целящи единствено оправдаване на престъпната политика на КВВС и продължаване на безумната практика на зоново бомбардиране. Но така или иначе, докладите на КВВС запазват този оптимистичен тон чак до края на войната.

Така след много разрушени градове, бомбения терор достига своя апогей- рейда срещу Дрезден. Той е последван от прословутото писмо на Чърчил, в което британския премиер се отрича от политикана на зоново бомбардиране и се опитва да хвърли вината върху своите подчинени:

“Изглежда, че въпросът с бомбардирането на германски градове само за да се увеличава терора, или под друг претекст, трябва да бъде преразгледан… Разрушението на Дрезден остава сериозен въпрос срещу командването на съюзническото бомбардиране. Аз съм на мнение, че военните обекти от сега нататък трябва да бъдат по-внимателно изучавани по-скоро в наш собствен интерес, отколкото в интерес на противника.

Външния министър говори с мен по този въпрос и аз чувствам нуждата от по-прецизна концентрация върху военните обекти, като нефтени инсталации и комуникации в непосредствения тил на врага, отколкото обикновени актове на терор и безмислено унищожение, колкото и да са впечатляващи.”

Но огромната машина на бомбения терор не може лесно да бъде спряна, дори и от Чърчил. Ето какъв отговор на писмото си получава той от шефа на КВВС Чарлс Портал:

5. Все още може да има случаи, когато унищожението на вражеската съпротива може да бъде постигнато най-добре с помощта на зоновото бомбардиране.

6. Оценяваме нуждата да се въздържаме от ненужно унищожение на градове и съоръжения, които ще бъдат нужни на нашите войски. Но ако ограничим нашите Бомбардировъчни сили само до атаки с визуално прицелване със сигурност ще намалим приноса, който могат да дадат в ускоряването на разгрома на врага. Смятаме, че зоновите атаки все още са стратегически оправдани дотолкова, доколкото е известно, че подпомагат съюзническото напредване в Германия и съкращават периода на войната. Всяко по-нататъшно унищожение на германски градове, което е твърде вероятно да се осъществи в оставащото време със сигурност ще бъде малко в сравнение с причиненото досега.

Към края на войната идва време за равносметка на постигнатото през последните пет години. Ето един документ, в който Артър Харис лично дефинира целите на КВВС.

Извадка от официален отчет на Бомбардировъчното Командване от Артър Харис, 1945-та

(Catalogue ref: AIR 16/487)   

3. Затова главната задача възложена на Командването от Министерството на въздухоплаването със заповед №S.46368/D.C.A.S., от 14-ти февруари 1942-ра е „да фокусира атаките срещу морала на вражеското цивилно население и в частност срещу индустриалните работници” Това трябваше да се постигне чрез разрушаване, главно със запалителни бомби, първо, четири големи града в района на Рур и после ако има възможност, 14 други индустриални града в северна, централна и южна Германия. Целта на атаките срещу градски райони вече е дефинирана от заповед на Въздушното Командване- 23-ти септември, 1941-ва, както следва:

„Крайната цел на атаката срещу градски район е да се пречупи морала на населението, което го заема. За да осигурим това, ние трябва да постигнем две неща: първо, ние трябва да направим града физически необитаем и второ, трябва да създадем у хората съзнание за постоянна лична опасност. Затова непосредствената задача е двойна, а именно, да се създаде разрушение и страх от смъртта.”

Целите са недвусмислено дефинирани- създаване на разрушение и страх от смъртта. Но остава открит въпросът доколко тези цели са постигнати, доколко пречупването на цивилния морал е дало отражение върху германската военна индустрия и върху способността на Германия да продължава войната. Въпреки всички оптимистични доклади на КВВС, които години наред непрекъснато твърдят, че германския морал и индустрия са “близо до колапс”, истината се оказва съвсем различна. Веднага след края на войната, когато пропагандата отслабва своята хватка и истината получава някакъв шанс да излезе на яве, се появяват и първите реалистични оценки за ефективността на стратегическата бомбена офанзива. Статистиката показва, че германската военна индустрия запазва бързи темпове на развитие и повишава продукцията си чак до лятото на 1944-та. Дори и тогава причината за нейния регрес не се крие в съюзническите бомбардировки, още по-малко в стратегическите, чиято цел са гъсто населените градски райони, а не заводите и промишлените инсталации. Много ефективни се оказват тактическите въздушни удари срещу нефтени рафинерии и инфраструктурни обекти, но всеки опит да бъде убедено ръководството на КВВС да даде приоритет на прецизното тактическо бомбардиране среща твърд отказ от страна на Артър Харис. Така се губят ценни военни ресурси, които вместо да отиват директно за намаляване на военния потенциал на Германия, продължават безцелното избиване на невинни.

Но зоновото бомбардиране има много силни поддръжници. Тяхната теза е, че подривайки морала на цивилното население чрез въздушни атаки много по-бързо и лесно може да се достигне до победата. Тази теза е защитавана чак до самия край на войната, но много скоро след това първите трезви оценки доказват цялата й абсурдност. Ето какво установява Британския Отдел за разследване на бомбардировките ( British Bombing Survey Unit ) в доклад от 1949-та:

“Ясно е, че опитът да се пречупи морала на германските индустриални работници като цяло беше неуспешен и следователно загубата на военна продукция не достигна значителни стойности. След войната- и в противоречие с изводите на различни разузнавателни служби по време на офанзивата- разследванията показаха, че германската икономика не само е способна да посрещне почти всички военни нужди на страната, но и в много отношения тя работи под възможностите си.”

Още една гледна точка към проблема- на Уилям Лийхи, посланик във Виши по време на войната. Ето какво пише той в своята автобиография, 1950-та:

“Британската пропаганда представяше перспективата за фатален удар срещу морала на Германия чрез бомбардировки. Предполагаемата липса на смелост у част от германския народ не се оправдаваше нито от историята на Германия, нито от тогавашното положение.”

След като зоновото бомбардиране отклонява жизненоважни военни ресурси, отнема живота на 60 000 британски пилоти, убива над милион цивилни германски граждани и причинява невиждани до тогава разрушения, без да постигне нищо, съвсем естествено изниква въпроса кой ще поеме отговорността за всичко това. Всъщност дебатът относно правилността на тази политика се води в Англия още от самото начало на стратегическата бомбена офанзива.

Джорч Бел, епископ на Чешир, критикува Чърчил и Харис за политиката на зоново бомбардиране. На 10-ти май 41-ва Бел произнася реч, в която описва “нощните бомбардировки на цивилни” като “падение на духа на всички, които участват в това деяние”. През юли 43-та Бел се опитва да убеди Уилям Темпъл, архиепископ на Кантърбери, да се противопостави на зоновото бомбардиране. Темпъл отказва, понеже не споделя виждането на Бел по проблема. През февруари 44-та, Бел отнася въпроса до Камарата на Лордовете. По време на дискусията Бел задава въпроса: “Как може военния кабинет да не вижда, че продължаващото опустошение на градовете заплашва устоите на цивилизацията?”

Бел не получава подкрепа от Лордовете, но някои представители на Лейбаристката партия в Камарата на Общините се съгласяват с него. Сред тях са Ричард Стоукс и Алфред Солтър, които по време на дебата спорят разпалено срещу бомбардирането на цивилни: “Всичко това е основано на огромна и ужасна заблуда... Нима няма милост в целия свят? Нима сърцата ни са толкова изстинали и закоравели?”

Въпросът с отговорността е решен по до болка познатия начин- цялата вина е хвърлена върху един човек, като всички останали се измъкват чисти. Ролята на изкупителна жертва се поема от шефа на Бомбардировъчното Командване в периода 1942-45-та Артър Харис. Човекът, който няма нищо общо създаването на доктрината за зоново бомбардиране; човека, който не заема отговорен пост, когато тази доктрина е възприета и започва да се прилага на практика; човека, чието единствено задължение е да изпълнява заповедите на Председателя на Военния Кабинет Уинстън Чърчил и на шефа на КВВС Чарлс Портал; този човек по странен начин е натоварен с цялата отговорност за грешките и престъпленията на британската авиация по време на ВСВ. Така или иначе, лесно е за всичко да бъде обвинен Харис, понеже той е практическия организатор и командващ на всички операции. Наистина правомощията му са се свеждали до това да определи колко самолета ще изпълняват дадена мисия, как ще бъдат групирани и какъв ще е летателния им маршрут. Всички по-важни въпроси са били решавани на политическо ниво и шефа на Бомбардировъчното Командване е бил длъжен просто да изпълни дадените му заповеди. Но това не се взима в предвид и британското общество с радост приема, че просто един от висшите офицери се е поувлякъл в действията си и че бомбения терор е само едно недоразумение, едно погрешно схващане на отделен човек в структурата на КВВС, а не престъпна и ужасно съзнателна политика на цялото военно-политическо ръководство на Великобритания по време на ВСВ. Много удобно и политически коректно обяснение, най-вече от гледна точка на установяването на “траен мир” в Европа, за което е абсолютно недопустимо твърдението, че съюзниците са извършвали военни престъпления. И все пак в действията на Бомбардировъчното Командване има много притеснителни аспекти, особено през 1945-та, когато са съвсем пресни спомените за Дрезден, Вюрцбург, Пфорцхайм и много други подобни “операции”. Тогава Чърчил започва един много интересен процес на дистанциране от политиката на бомбения терор. Например, въпреки че екипажите на бомбардировачи понасят по-тежки загуби от който и да е друг род войски, нито един медал не е даден за отличаване на техния дял от спечелването на войната. В своето обръщение по случай победата от 13-ти май 1945-та, Чърчил им отказва, каквото и да било признание. Неговият наследник, Ърл Атли, през 1946-та отказва на шефа на КВВС да изготви списък с военни герои. Тези мерки, колкото и груби и нелогични да изглеждат на пръв поглед, дават известен резултат. Британското политическо ръководство успява да се разграничи от авиационното командване и донякъде да изчисти името си, хвърляйки цялата вина върху своите подчинени. От тази гледна точка е много интересно да проследим каква е съдбата на главните участници в политиката на бомбения терор след края на ВСВ:

Както казахме, Артър Харис влиза в ролята на изкупителна жертва и “огорчен от многобройните критики” се оттегля в изгнание. Това, разбира се, не пречи след смъртта му през 1984-та от КВВС да му издигнат паметник.

Кралицата-майка открива паметника на Харис в Лондон.

Чарлс Портал, който за пръв път използва методите на бомбения терор по време на ВСВ и който има най-голяма роля за възприемането на тази практика, след края на войната се радва на огромно уважение и признателност от страна на британските власти. Още през 45-та той става Барон на Хънгърфорд а година по-късно получава титлата Виконт.

Уинстън Чърчил остава в политиката като лидер на консервативната партия и получава отново премиерския пост през 1951-ва. Но това е най-малкото- той получава Нобелова награда, безброй други награди, ордени и медали, превръща се в символ на всичко добро и възвишено по време на ВСВ, спечелва си прозвища като “човекът, който спаси свободата и цивилизацията”, дори е обявен за най-великия британец на всички времена. Изобщо името Чърчил става национална гордост за британския народ.

Фредерик Линдеман, авторът на прословутия план Линдеман също има доста успешна кариера след войната. Получава различни благороднически титли и завършва живота си като Виконт Черуел. Още по-интересно е, че когато неговия приятел Чърчил отново става премиер на Великобритания, Линдеман веднага е назначен в новия кабинет на същия пост, който заема и в периода 1942-1945-та.

Отговорността за пропилените военни ресурси, за погрешната стратегия, за тези 60 000 британски пилоти, убити по време на безсмислените операции така и не се поемя ясно и категорично от никой. А за стотиците хиляди жени и деца изгорени живи, за опустошените градове, за безвъзвратно унищожените уникални паметници на културата никой не е и помислял да поема отговорност. Просто те минават за “жертви на войната”. Съюзниците не могат да извършват военни престъпления. Всички техни действия са законни и целесъобразни, продиктувани единствено от конкретните нужди на войната. И обратно, всички германски действия са по дефиниция военни престъпления. На това виждане за ВСВ се гради съвременния свят и европейския мир. Затова никога няма да бъде признато, че някой акт на съюзниците противоречи на военните закони. Защото това би означавало преразглеждане на цялостната визия по проблема, би означавало началото на един исторически ревизионизъм, който може да бъде опасен за устоите на демокрацията. А устоите на демокрацията се защитават най-добре по изпитаните начини- пропагандни лъжи и когато те не помагат, насилие.

Назад