|
- Начало на бомбения терор - “Блестящото решение”
В 11 часа на 3-ти септември 1939-та Великобритания започва Втората Световна Война като обявява война на Германия. Шест часа по-късно към нея се присъединява и Франция. В същия ден, часове след обявяването на войната Бомбардировъчното Командване на Кралските Военно-Въздушни Сили (КВВС) започва активни военни действия. Докато войната на сушата е в застой и месеци наред липсват реални бойни действия, водената от Великобритания въздушна война започва с пълна сила още от първите часове на войната. Първата военна операция на КВВС е проведена на 3-ти септември 1939-та, когато 28 самолета са изпратени да локализират германски военни кораби. Един бомбардировач Бленъм същия ден става първия английски самолет прекосил германското крайбрежие по време на ВСВ.
летял над германска територия по време на ВСВ.
Само часове след обявяването на войната английски бомбардировачи летят над германските градове - същата нощ група от 10 бомбардировача Уитли пускат пропагандни листовки над Хамбург, Бремен и Рурската област.
Британски екипаж подготвя пускането на листовки.
Херман Гьоринг, 9-ти септември 1939-та. : „Ако британските самолети летят на огромна височина през нощта и пускат своята глупава пропаганда над германска територия, аз нямам нищо против. Но се пазете, ако листовките се заменят от бомби. Тогава ще последват наказателни акции като в Полша.”
И двете първи операции минават без загуби за Бомбардировъчното командване. Но картината рязко се изменя още на следващия ден- 4ти септември. Опитът да се бомбардират военни кораби във Вилхелмсхафен завършва с катастрофа за КВВС. От 29 изпратени бомбардировача 7 не се завръщат, а щетите върху атакуваните съдове са незначителни. 107-ма ескадрила губи четири от петте си самолета. 6-ти септември, пък ще остане в историята с Битката за Баркинг Крийк (the Battle of Barking Creek), когато грешка в разпознавателната система води до стълкновения между самолети на КВВС над устието на Темза. Следва период на затишие и едва в края на месеца е повторен опита да се атакува германската флота, този път на остров Хелиголанд. Резултатът е още по-трагичен- от 11 изпратени бомбардировача Хампден, 5, всички от 144-та ескадрила не се завръщат. През октомври КВВС се придържа към атакуване на германски военни кораби в Северно море и разузнаване над Европа. Направени са много полети, но повечето изобщо не успяват да локализират каквато и да е цел. Процентът на загубите е особено висок, като се има предвид, че много от мисиите са изпълнявани от един-единствен самолет. Важно събитие през този месец е първия полет на четиримоторния бомбардировач Хандли-Пейдж Халифакс на 25-ти октомври. Той, заедно с Ланкастър ще бъде основното оръжие на бомбения терор в следващите години. На 14-ти декември 5 Уелингтън (от 12 изпратени) са свалени от германски изтребители, докато кръжат на Вилхелмсхафен и търсят удобна позиция за бомбардиране. 18-ти декември- при друг рейд над Вилхелмсхафен, формация от 22 Уелингтън е засечена на разстояние 70 мили от германски радар, който известява близката изтребителна база. 12 самолета са свалени над града. След този ден дневните рейдове са прекратени и екипажите започват подготовка за нощни мисии. 1940-та година започва, както е свършила предходната- пускане на листовки, нападения над кораби и разузнаване с много редки бомбардировъчни мисии. На 19/20-ти март е проведена нощна атака над хидропланната база Хьорнум на остров Силт. Над 40 екипажа твърдят, че са улучили целта. Получените по-късно фотографски доказателства показват съвсем друго- почти никакви видими щети не са нанесени на базата. 12-ти април- 6 Хампден и 3 Уелингтън са загубени при атаката над Ставангер (Норвегия)- това е края на дневните полети и за тези самолети. Така се стига до месец май 1940-та- “Блестящото решение”.
Начало на бомбения терор - “Блестящото решение”
„Един от най-големите триумфи на съвременната пропаганда е че въпреки ясните факти, които не могат да бъдат преиначени или дори физически унищожени, британското общество по време на т.нар. Блиц (1940-1941) остава напълно убедено че цялата отговорност за неговите страдания лежи върху германските лидери.” F.J.P. Veale
Кой започва бомбения терор? Кой носи отговорността за това ужасно престъпление? Кой пръв превръща избиването на цивилни в начин за водене на война? Както отбелязва F.J.P. Veale всички тези въпроси подлежат на точен, ясен и категоричен отговор, подкрепен с недвусмислени факти. И понеже съвременната пропаганда не е цел на настоящото изследване, ще се ограничим само в цитиране на фактите. Поради пълната излишност на всички теоретични разсъждения и обяснения, за да избегнем обвиненията в необективност и едностранчиво разглеждане на въпроса, и най-вече поради желанието да черпим информация от първа ръка, ще се ограничим в разработването основно на един исторически извор- книгата на J. M. Spaight “Bombing Vindicated”. Bombing Vindicated е уникална книга, особено в днешно време, когато пропагандата е направила толкова много за скриване на истината. Книгата е писана от английски автор и е издадена в Лондон през 1944-та (London: Geoffrey Bles, 1944), т.е. по времето на ВСВ. Авторът J. M. Spaight е британски функционер, Главен Асистент Секретар на Министерството на Въздухоплаването, добре запознат с всички подробности, касаещи започването и развитието на бомбената война и книгата му до голяма степен изразява официалната британска позиция по този въпрос. Невероятното в тази книга е как радостно и тържествувайки, авторът признава планирането на бомбардировките срещу цивилни цели и как това щяло да бъде голямо предимство в международен план (щяло да “съкрати войната” и да му позволи да погледне Русия в очите). Нарича нарушаването на международните закони “Блестящо решение”! Също отбелязва, че всичко това е планирано от най-ранните етапи на войната- и как смеят германците да се оплакват! Трябва да се прочете, за да се повярва! Много от посочените факти не получават публичност след войната. Истинската версия, посочена в книгата е заменена по-късно от нова, “политически коректна” версия, която хвърля вината за започването на въздушната война върху Германия. Дали това е така, дали Германия инициира терора, дали Германия атакува първа, навличайки си британското отмъщение в лицето на “зоновото бомбардиране” или това са лъжи и фалшификации, съчинени от съвременната пропаганда, проличава съвсем ясно от посочените цитати: (Книгата е публикувана по времето на ВСВ и е почти невъзможно да се намери в днешно време.)
Late Principal Assistant Secretary, Air Ministry
GEOFFREY BLES
37 ESSEX STREET, STRAND, LONDON
First published 1944
BOOK PRODUCTION WAR ECONOMY STANDARD
PRINTED IN GREAT BRITAIN BY ROBERT MACLEHOSE AND CO. LTD. THE UNIVERSITY PRESS, GLASGOW
*В средни скоби са дадени пояснения от редактора.
Глава III- Нашето велико решение
Стр.53
Самодоволството 1939-40-та
Бяхме ужасно доволни от себе си тогава [в началото на войната]. Всичко вървеше добре. Имахме една хубава, удобна война. Сега трябваше просто да я караме някак си. Времето беше на наша страна. Трябваше само да пазим висок духа си и Германия беше обречена. Не можеше и да се надява, че ще издържи неопределено дълго на нашата [морска икономическа]блокада. Икономическото напрежение, на което я бяхме подложили и което безмилостно се увеличаваше, беше готово да я пречупи всеки момент, както стана през 1918-та.
Стр.60 [става дума за периода преди май-1940-та] Въздържанието на Германия от стратегическо бомбардиране и използване на газ не трябваше да ни учудва ако бяхме оценили правилно примера за водене на въздушна война, който германската военна мисъл вече беше начертала. Трябваше да ни бъде ясно, че тактическото, а не стратегическото бомбардиране е тайното оръжие на Хитлер. Имаше обширни доказателства, че той не искаше по-късния тип бомбардиране да се превърне в практика. Той направи всичко възможно да го забрани с международно споразумение. През тези първи осем и половина месеца от войната изглеждаше, че това, което той не можа да постигне с изрично споразумение, постигна с един вид негласна уговорка. ...Хитлер трябва да е бил щастлив, много по-щастлив от сега, през първата зима.... Но Ланкастър, Стърлинг и Халифакс се строяха по това време. Поне затишието във въздуха значеше, че производството на нашите тежки бомбардировачи може да продължи без прекъсване.
Стр.61 [по това време КВВС заема изчаквателна позиция и не предприема активни действия] Сигурно е, че невъзможността да пренесем войната на германска територия беше причина за големи критики в нашата страна. Защо пускаме листовки, а не бомби?-питаха хората. Германците щяха да бъдат по-впечатлени от мощни експлозиви, отколкото и от най-добрата пропагандна литература.
Стр.62 [цитат от статия публикувана на 3-ти май 1940-та] “Повече от всякога е нужно да се пренесе войната в Германия… Ако сме искрени в желанието си да спечелим тази война бързо и ефективно, трябва да пренесем войната на германска територия… “
стр.63 [продължава Spaight] Нужна беше доста смелост по това време, за да се оспори нашата официална политика. За щастие имаше достатъчно независимо мислещи хора, които бяха готови да се усъмнят правилността на решението Бомбардировъчното Командване да бъде оставено в бездействие.
За и против
Един от тези хора беше анонимен кореспондент, който пише до Съндей Таймс на 14-ти януари 1940-та, за да пита защо не използваме въздушните сили за увеличаване на ефекта от блокадата. Не можехме да атакуваме врага по суша, но можехме по въздух. Защо не атакувахме по въздух? Това е, защото или ние не можем да понесем такава атака, или защото се страхуваме, че врага ще атакува по-силно, или вярваме, че нашата морална позиция ще бъде накърнена, ако атакуваме военни обекти и раним- както би трябвало- цивилни по време на този процес. Авторът на анонимното писмо разглежда всички тези доводи и стига до извода, че това не могат да бъдат силни аргументи срещу започването на въздушна офанзива. В същата статия на вестника Хърбърт Сайдботъм пише: “ Такова разширяване на офанзивата, който и да го започне, неминуемо ще се развие в абсолютен ужас. … Но бомбардирането на индустриални градове с неизбежната загуба на човешки живот сред цивилното население- защото точно до това ще се стигне- ще бъде несъвместимо с духа, ако не и с точните думи, на обещанията, които дадоха двете страни в началото на войната.[става дума за декларация на френското и британското правителство от 2-ри септември 1939-та, че само “строго военни обекти в най-тесния смисъл на думата” ще бъдат бомбардирани. Германското правителство също заявява, че само военни обекти ще бъдат атакувани. Пълният текст на декларацията можете да намерите тук ]. Не само пред неутралните страни ще трябва да оправдаваме факта, че ние първи сме нарушили споразумение, което, както засега и Франция и Англия са убедени, се спазва от врага, но и пред нашия собствен народ, чиито военни рискове ще увеличим, докато в същото време сме решени да спасим армията от риска на неразумни офанзиви.”
стр.66 Причината за нашето изчакване беше обяснена от г-н Чърчил [по това време Първи Лорд на Адмиралтейството в правителството на Невил Чембърлейн] в една реч в Манчестър на 27-ми януари 1940-та. Той отбелязва неочакваната липса на германски въздушни атаки, липса, която както заявява, самия той не може да си обясни по никакъв начин. Може би се дължи, каза той, на тяхната „подготовка за някаква оргия от ужас, която скоро ще ни връхлети” или на страха от нашите изтребители или от силния отговор на нашите бомбардировъчни сили. “Никой не може да каже със сигурност. Но едно е сигурно, не се дължи на никакво чувство на деликатност това, че досега те се въздържат от подлагането ни на тази нова и ужасна форма на атака. ... Но засега това е глава от войната, която те не са избрали да отворят срещу нас, защото не могат да кажат какво ще бъде написано на последните страници.
стр. 67 Тогава се повдига въпроса, че би трябвало вместо да демонстрираме силата на нашите военно-въздушни сили, като пускаме листовки над Германия, да пускаме бомби. Тук съм пределно ясен, че политиката на нашето правителство е правилна. В тази миролюбива страна, управлявана от общественото мнение, демокрацията и Парламента, ние не бяхме подготвени в началото на войната...”
Краят на затишието във въздуха
Три месеца и половина минаха от речта на г-н Чърчил, докато неговите колеги от Военния Кабинет сметнаха за необходимо да променят политиката на изчакване, обяснена от него. Тази промяна се извърши през май и беше оповестена с известие, издадено от Министерството на Външните Работи (Foreign Office) на 10-ти същия месец. То започваше с представяне на уверенията, дадени на президента на Съединените Американски Щати, че КВВС са получили заповеди ограничаващи бомбардирането на строго военни цели а по-нататък обявяваше, че Правителството на Негово Величество „публично декларира, че си запазва правото да предприема всякакви действия, които смята за необходими в случай, че врага бомбардира цивилно население в Обединеното Кралство, Франция или в държави, подпомагани от Обединеното Кралство”. И понеже германците всъщност вече бяха атакували цивилно население „в държави, подпомагани от Обединеното Кралство”, това изявление на Външно Министерство беше равносилно на обявление, че нашето правителство…
стр.68
…се смята за освободено от ограниченията, които е поело в началото на войната... Така беше сложен края на „странната война” във въздуха.
Няколко официални мнения
Действията се развиха бързо след това предупреждение и това бяха действия от наша страна. Ние започнахме да бомбардираме цели на германска територия преди германците да започнат да бомбардират цели на британска територия. Това е исторически факт, който беше публично признат. Начинът, по който започна бомбардирането беше обяснен от Капитан Харолд Болфор, Заместник-Държавен Секретар по Въздухоплаването в отговор на запитване от Камарата на Общините от 28-ми януари 1942-ра. Той каза: „Първата британска атака срещу германска територия беше срещу хидропланната база на остров Силт на 18-19-ти март 1940-та. Първата германска атака срещу британска територия е проведена в нощта на 16-ти март 1940-та, когато бомби са пуснати над Оркнейс, причинявайки жертви сред цивилните.” Съвсем сигурно е, бомбите, които падат върху Оркнейс, близо до моста на Уейт, на 16-ти март не са хвърлени там нарочно; били са предназначени за военните кораби в Скапа Флоу. Лорд Халифакс се спира на този инцидент в Камарата на Лордовете на 19-ти март 1940-та. Това е, казва той, първия случай, в който цивилни на сушата са били убити. „Било ли е нарочно?” попита Лорд Страбълджи. „Не” отговори Лорд Халифакс „Не мисля така”.
стр. 71
За съжаление... френският Генерален Щаб имаше концепция за въздушната война съвсем сходна с тази на германския Генерален Щаб и която се различаваше от концепцията на британското въздушно командване. „Те [французите] посрещаха с голямо недоверие всеки план, според който бомбардировачите трябва да бъдат използвани за атаки срещу германската индустрия и не се колебаеха до го заявят. Според тяхното общо мнение главната, всъщност единствената употреба на бомбардировъчната сила трябва да бъде за увеличаване на обсега на артилерията, подкрепяща армията на бойното поле”[от официалната брошура Bomber Command, 1941-ва, стр. 45. ] ... Бомбардировъчното Командване започна войната на 11-ти май 1940-та. Това е велика дата в неговия военен дневник: не защото нещо впечатляващо беше постигнато веднага, а заради това, което предстоеше занапред. В това решение от май 1940 се криеше гибелта на Германия, макар че малко предполагахме това тогава.
Рейдът срещу Хановер
В нощта на 1-ви август 1940-та…
стр.72 …се случи нещо, което наистина разтревожи властите им. Нашите бомбардировачи посетиха доста градове, включително Хановер, през тази нощ. Трябва да са постигнали някакви много важни резултати. На следващият ден, 2-ри август, германските вестници излизат с големи заглавия на първа страница, засягащи въздушните рейдове за пръв път от началото на британската офанзива. Те определят атаката на Хановер като престъпление срещу човечеството. „Британия загуби честта си” обявява Бремен Цайтунг. Рейдът е „ужасно престъпление” според Дойче Алгемайне Цайтунг.
Представете си, че то [стратегическото бомбардиране] не беше започнало; представете си, че мнението на Френския Генерален Щаб беше надделяло при разискванията на Англо-Френския съюз, което да си представим, продължаваше до сега [1944-та];
стр.73
представете си още, че въздушните оръжия на всички воюващи се използваха само за тактически цели: каква щеше да е позицията ни сега при това положение. Със сигурност нашите градове щяха да избегнат тежките белези, които носят сега с чест и гордост. Хиляди невинни хора, които са сега мъртви или осакатени щяха да са живи и здрави днес. Щяхме да спестим много страдания и загуби; но нямаше ли и да загубим нещо? Тук не мисля за загубата на военно предимство, за разликата в шансовете ни да спечелим войната, ако не бяхме отслабили Германия с нашите въздушни удари, за влошаването на нашите изгледи, ако бяхме държали все още бомбардировачите си на каишка. Аз мисля за нещо по-неосезаемо и неоценимо, но не по-малко реално и важно: нашата национална чест. Днес можем да държим главите си изправени. Щяхме ли да можем това, ако продължавахме политиката, която възприехме през септември 1939-та и поддържахме до май 1940-та? Това беше преди всичко егоистична политика, свидлива и недостойна.
Нашето велико решение
Ние избрахме по-трудният, но по-добър път. Ние отказахме да си купим неприкосновеност - поне временна- за нашите градове, докато тези на нашите приятели избухваха в пламъци. Ние предложихме Лондон като жертва в името на свободата и демокрацията. Отмъщението беше сигурно, ако…
стр.74
…пренесяхме войната на германска територия. Не е сигурно, но има разумна вероятност, нашата столица и индустриалните ни центрове да не бъдат атакувани, ако ние бяхме продължили да си въздържаме от атакуване на тези в Германия. Без съмнение някои читатели ще кажат, че правя твърде голямо допускане тук и че Германия щеше да атакува Лондон и провинциалните ни градове при всеки случай. Може и така да е; аз мога само да запиша моите лични убеждения, че тя нямаше да направи така, отчасти, защото това не пасваше на военната й доктрина, отчасти, защото тя се страхуваше от дългосрочните последици. Тя щеше да поиска примирие, ако можеше, от кръстосаните рейдове на британски и германски бомбардировачи, когато те започнаха. Всъщност тя поиска едно, когато видя и сянка от някакъв шанс. Все пак, понеже имахме съмнения относно психологическия ефект от пропагандното изкривяване на истината, че всъщност ние бяхме тези, които започнахме стратегическата офанзива, ние не дадохме на великото си решение от май 1940-та публичността, която заслужаваше. Това, разбира се, беше грешка. Бяхме взели блестящо решение. Беше героично и самопожертвователно като решението на Русия да приеме политиката на „изгорената земя”. То даде на Ковънтри, Бирмингам, Шефилд и Саутхемптън правото да погледнат Киев, Харков, Сталинград и Севастопол в очите. Нашите съветски съюзници нямаше да са толкова критични към нашето бездействие през 1942-ра, ако бяха разбрали какво сме направили. Ние трябваше да го изкрещим от покривите вместо да пазим мълчание.
Книгата на J. M. Spaight рисува картина, съвсем различна от тази, която се лансира в момента за обяснение на въпросните събития. Както недвусмислено се казва в книгата, ВСВ е била за Британия една “удобна война”, която тя е смятала да спечели без голямо напрежение на силите и без големи загуби. Английската политика разчита на Франция да поеме и задържи германския удар, колкото е необходимо, а Британия да участва само с малобройния си експедиционен корпус и да спечели войната само благодарение на морската икономическа блокада, която да изтощи Германия и да й отнеме възможността да воюва. Всичко това вече се е случвало по време на Първата Световна Война и англичаните се надяват да повторят успеха си по същия начин. Това е и обяснението на т.нар. “Странна Война”. Въпреки яснотата на тази тактика, в британското общество се надигат гласове в подкрепа на твърдението, че във войната трябва да бъдат включени и бомбардировъчни те сили с цел “увеличаване ефекта от блокадата”. Но до 10-ти май 1940-та правителството на Невил Чембърлейн се въздържа от предприемането на стратегически бомбардировки, т.е. бомбардировки срещу индустриални градове на германска територия. Наистина, Бомбардировъчното Командване предприема множество операции през тези осем месеца (от септември 1939-та до май 1940-та), но те са изцяло в рамките на международното законодателство и в съгласие с обещанията, дадени от британското и френското правителство в началото на войната. Този “законен”период на въздушната война продължава точно до 10-ти май 1940-та. На този ден Foreign Office издава прословутата декларация, с която развързва ръцете на Бомбардировъчното Командване за започване на стратегическо бомбардиране, т.е. започва бомбения терор. На следващият 11-ти май е проведена първата стратегическа атака срещу германска територия и са взети първите жертви сред цивилното население. Ето какво четем по този повод в официалния сайт на Бомбардировъчното Командване: 11/12 май- 19 Хампден и 18 Уитли бомбардират шосейни и железопътни цели в Мьонхен- Гладбах─ първия рейд срещу германски град. 2 Хампден и 1 Уитли са загубени; 4 души са убити. Ето как коментира това знаменателно събитие F.J.P Veale: „ Този рейд в нощта на 11-ти май 1940-та, въпреки че сам по себе си е рутинен, е епохално събитие, понеже е първото целенасочено нарушение на фундаменталното правило на цивилизованата война, че враждебните действия трябва да бъдат насочени само към вражеските въоръжени сили.”
Огромен интерес представлява въпросът защо, именно, на тази дата настъпва съдбоносния обрат в британската политика. В изявлението на Foreign Office се казва, че Правителството на Негово Величество „публично декларира, че си запазва правото да предприема всякакви действия, които смята за необходими, в случай че врага бомбардира цивилно население в Обединеното Кралство, Франция или в държави, подпомагани от Обединеното Кралство”. На пръв поглед това е напълно безсмислено изявление, понеже осем месеца по-рано съюзените правителства изразяват абсолютно същото в обща декларация. Ето как завършва декларацията от 2-ри септември 1939-та: “… в случай че врагът не спази някое от ограниченията, които правителствата на Обединеното Кралство и Франция налагат върху операциите на своите армии, тези правителства си запазват правото да предприемат всички действия, които смятат за подходящи.” Пълното припокриване в смисъла на двете изявления е очевидно. Какво тогава налага да се повтарят вече известни факти? Както обяснява J. M. Spaight: “… понеже германците всъщност вече бяха атакували цивилно население „в държави, подпомагани от Обединеното Кралство”, това изявление на Външно Министерство беше равносилно на обявление, че нашето правителство се смята за освободено от ограниченията, които е поело в началото на войната...” т.е. в прав текст това е обявяване на неограничена въздушна война. Въпросът за германските атаки на цивилно население, за които говори Spaight е повече от спорен. Първо, както отбелязва Хърбърт Сайдботъм, цитиран от самия Spaight, на 14-ти януари 1940-та във вестник Съндей Таймс “…засега и Франция и Англия са убедени,че [споразумението за неатакуване на цивилни] се спазва от врага”. Второ, към 10-ти май 1940-та не се е случило никакво особено събитие, което да предизвика такъв отговор от страна на британското правителство. Към тази дата лансираните по-късно като примери за германски бомбен терор атаки срещу Варшава и Фрампол в Полша са проведени без възражения от международната общественост, а бомбардировката над Ротердам все още не е осъществена. Всички операции на Луфтвафе, които вземат цивилни жертви (NB! Това са чисто военни операции, които нямат нищо общо с политиката на бомбения терор) са минали без ни най-малко възражение от британска страна. Дори Чърчил определя политиката на изчакване като “правилна”. И така идва денят 10-ти май 1940-та, когато без никаква видима причина Британия решава да промени статуквото във въздушната война. Причина, разбира се, има и тя трябва да се търси в две персонални смени във висшите етажи на властта, които променят британската политика. Първата смяна се извършва месец преди съдбовния ден- през април 1940-та. Тогава Сър Едгар Лъдлоу-Хюит е заменен на поста шеф на Бомбардировъчното Командване от Чарлс Портал. Докато Хюит се придържа към традиционните методи за водене на въздушната война, Портал е създателя на концепцията на зоновото бомбардиране. Той е един от първите приложил на практика безразборното въздушно бомбардиране като средство за постигане на военни и политически цели. Това той прави още през 30-те, когато е на служба в Близкия Изток. Назначението му за шеф на Бомбардировъчното Командване има голямо значение за обрата в британската политика, но само по себе си не е достатъчно. Тук решаваща е втората смяна. Точно на 10-ти май 1940-та Министър-председател на Великобритания става Уинстън Чърчил- яростен поддръжник на войната срещу Германия с всички възможни средства. Неговия предшественик Невил Чембърлейн се стреми да спазва международните закони и поетите от Британия ангажименти в началото на войната. Самият той заявява, че подобна политика е в “пълно противоречие с международното законодателство”. От своя страна Чърчил има съвсем други виждания по въпроса. Той има твърдото намерение да използва всички способи- законни или незаконни- за продължаване на войната. А след като изпитва съвсем основателни съмнения относно боеспособността на експедиционния корпус във Франция, и след като морската блокада на Германия бързо се пропуква а самата Британия се вижда обсадена от германските подводници, не му остава нищо друго освен да прибегне към Бомбардировъчното Командване. А там отскоро шеф е изобретателят на зоновото бомбардиране Чарс Портал. Така се сформира убийствения тандем Чърчил-Портал, по късно прераснал в убийственото трио Чърчил-Портал-Харис. Друга важна информация, която черпим от книгата засяга отношението на Германия към този въпрос. Както Spaight нееднократно заявява, стратегическото (т.е. зоновото) бомбардиране тотално противоречи на германската военна стратегия. Както много точно се изразяват британските военни, за френския и германския Генерални Щабове “…главната, всъщност единствената употреба на бомбардировъчната сила трябва да бъде за увеличаване на обсега на артилерията, подкрепяща армията на бойното поле” Но в Англия отдавна са измислили друго предназначение за бомбардировачите си и го използват в първия удобен момент. Това е прословутото “зоново бомбардиране” или бомбен терор. Тактика, която противоречи на всички писани и неписани закони за водене на война, както и на най-естествените човешки разбирания за морал. Това е чисто английско изобретение, по-късно възприето от американците, но напълно отречено от военните школи в Европа. След Първата Световна Война мощта на военно-въздушните сили занимава въображението на много теоретици като Джулио Духет в Италия, Били Мичел в САЩ и Хю Тренчард в Британия. Само британците, под лидерството на Тренчард, напълно приемат идеята, че практически няма ограничения за използването на бомбардировачи в бъдещите войни, и че те сами могат да принудят противника да се предаде. От самото начало на съществуването си КВВС приема воденето на стратегическо зоново бомбардиране с цел терор.
Това бяха всички спорни и неясни моменти от книгата на J. M. Spaight, които се нуждаеха от изясняване. Що се отнася до въпроса кой започва въздушната война, то тук няма място за никакви обсъждания: Действията се развиха бързо след това предупреждение и това бяха действия от наша страна. Ние започнахме да бомбардираме цели на германска територия преди германците да започнат да бомбардират цели на британска територия. Това е исторически факт, който беше публично признат.
Бомбардировъчното Командване започна войната на 11-ти май 1940-та. Това е велика дата в неговия военен дневник…
Ние предложихме Лондон като жертва в името на свободата и демокрацията. Отмъщението беше сигурно, ако пренесяхме войната на германска територия.
Бяхме взели блестящо решение.
И след всичко това излиза Чърчил и цинично заявява:
“Битката за Франция приключи, очаквам Битката за Британия да започне всеки момент”- Чърчил, 18-ти юни 1940-та. И как няма да очаква като само преди 39 дни самолично е “предложил Лондон като жертва в името на свободата и демокрацията”? Сам той целенасочено е заповядал атаки срещу германските градове, за да разпали въздушната война. Въпреки лицемерната загриженост Чърчил трябва да е бил много щастлив, произнасяйки тази реч- той е постигнал целта си, международните договорености, защитаващи цивилното население, са унищожени, предстоят пет години на поголовно и масово унищожение.
“Шефа на Изтребителното командване на КВВС е убеден, че Луфтвафе не може да бъде победено над континента. Според него вражеските бомбардировъчни и изтребителни формации трябва да бъдат въвлечени или провокирани в дневни битки над британските острови, в обсега на действие на по-многочислените британски изтребители. С тази идея КВВС започва първите си атаки срещу цели на изток от Рейн…” David Irving, Apocalypse 1945 The Destroction of Dresden, Focal Point London, 1995
„Това може би е неудобен факт, но Англия започва клането чрез бомбардирането на цивилни, което води до отмъщение. Чембърлейн признава, че е в „пълно противоречие с международното законодателство”. Това започва през 1940-та и Чърчил смята, че в него се крие ключа към победата. Той е убеден, че интензивните рейдове могат да разрушат германския морал и така неговия Военен Кабинет изоставя приетата практика за атакуване на вражеските въоръжени сили, а напротив, превръща цивилните в първостепенна цел. Нощ след нощ, бомбардировачите на КВВС с все по-нарастващ брой атакуват навсякъде в Германия, обикновено в работническите квартали, понеже са по-гъсто населени.”The Peoples' War, Angus Calder. London, Jonathan Cape, 1969.
“Хитлер предприе бомбардиране на британски цивилни цели без желание, три месеца, след като КВВС беше започнала бомбардиране на германски цивилни цели. Хитлер беше готов по всяко време да спре клането. Хитлер беше искрено загрижен да постигне с Британия споразумение, ограничаващо действието на самолетите само в зоната на фронта…” M. Spaight, Bombing Vindicated
“Атаката над Рур беше неформална покана към Луфтвафе да атакува Лондон. Основната цел на тези рейдове беше да принудят германците да предприемат отмъстителни рейдове срещу Британия. Тези рейдове трябваше да предизвикат силно негодувание срещу Германия и така да създаде военна психоза без която е невъзможно да се води една модерна война.” The Royal Air Force, 1939-1945, The Fight at Odds, p. 122. Dennis Richards, Her Majesty's Stationery Office.
“Жителите на Ковънтри например продължават да си въобразяват, че техните страдания са причинени от вродената подлост на Адолф Хитлер, без да подозират, че решението, правилно или не, на британския Военен Кабинет е решаващия фактор в случая.” F.J.P. Veale, Advance to Barbarism, p. 169.
|
